Във вчерашната публикация на тема Човещината руши всички стени - и стопля всички сърца, даже и най-ледените - тя, чини ми се, наподобява нещо като философска проповед, не знам защо, но напоследък взе да ме "избива" в този иначе чудесен и при това съвсем слабо развит жанр на философията! - в един момент, размекнат, обещах да напиша още три-четири текста преди да се захвана с някои други инициативи, свързани с реакцията ми спрямо моето тъй скандално уволнение от длъжността учител по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив, училището, в което съм работил 14 години, извършено предпразнично, само няколко дни преди празника 24 май. Та обещах да напиша нещо като "прощални обръщения" към учениците, на които съм преподавал, също така към моите колеги, учителите в това училище, накрая, и към самата главна героиня в таз епохална история около подготовката и осъществяването на уволнението ми, имам предвид знаменитата, прочутата вече директорка Стоянка Анастасова. (Разбира се, налага ми се да напиша и открито писмо до Министъра на образованието и науката, но ще изчакам да станат промените в управлението, ще ми се да пиша на новия министър, този от служебния кабинет, щото проф. А.Клисарова нищичко, абсолютно нищичко не направи за да спре безобразията на въпросната административна особа.) С написването обаче на кое от всички тия обръщения да започна? Ето това трябва да го реша ето сега. Добре, решавам да не пренебрегвам главната героиня на цялата тази история, именно г-жа Анастасова, директорката на ПГЕЕ-Пловдив, та има несъмнени заслуги, нека да й ги признаем. Ето, започвам писането на текста на своето прощално и сърдечно обръщение, да видим какво ще се получи, сам съм любопитен да узная:
До Стоянка Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив
ПРОЩАЛНО СЪРДЕЧНО ПИСМО
Многоуважаема госпожо директор,
Доста мислих как да се обръщам в това по-специално писмо, в каква форма, е, в крайна сметка, за да не стане фамилиарно, да не се получи една лигава фамилиарност, реших да спазвам уважителната форма. Щото тя запазва нужната дистанция. Ние с Вас, вярвам вече сте го разбрали, живеем в коренно различни светове. Та затова нека да си комуникираме по този начин. Вие сте нещо като... богиня, Мойра, Пития или Парка, някаква горда властница, разпореждаща се със съдбите на човешките същества, аз съм един човек и философ, подложен от Ваша милост на гонения, завършили с изритването ми от Вашите владения - за да не смущавам идилията. Настъпи ли без мен тази толкова дълго копняна идилия, възцари ли се всеобщото послушание след като го няма толкова лошия Ангел Грънчаров - позволявате ли да попитам това?
Да, добре знам, че няма да ми отговорите. Вие мълчите, заели горда и презрителна поза, вече няколко години. Аз питам, говоря, пиша, предлагам дебати, споря, провокирам Ви, но Вие мълчите като оракул. И действахте подмолно, ала страшно упорито, трупахте "компромати", подготвяйки заветния си удар. Е, нанесохте удара си, позволете да запитам: как се чувствате сега? Радвате ли се на "победата" си? Дадохте ли поне един банкет? Почерпихте ли фенките си заради сътрудничеството, което Ви оказаха, за постигане на крайната цел? Какво пречите да дадете едно банкетче, да ознаменувате "пълната победа"? Изгонихте "коварния враг", да, аз нали бях "народен враг" толкова дълго време, "злодей", приютил се във Вашето царство, успяхте да ме изгоните, позволете ми в тази връзка да запитам, щото, знаете, съм подъл човек: как се чувствахте когато някои хора, поддали се на грозно подлизурство, Ви ръкопляскаха мило при вестта за моето уволнение?! Усетихте ли степента на нравствено падение в "колектива", което тия ръкопляскания изобличават?
Не ща за нищо да Ви коря. Не за това се захванах да пиша настоящето си писмо. Не, изобщо не ща за нищо да ви коря или съдя. Тия неща са си Ваш проблем. Проблем на вашата съвест. Има си съд, който е най-безпощаден, това, първо, е нравственият самосъд, съда на собствената съвест. Как е положението с Вашата съвест, госпожо Директор? Спите ли спокойно след това, което дръзнахте да сторите? Имате ли известни угризения? Само питам. Знаете, тази е моята област, това е областта на философията. Същата онази област, в която Вие, със заповедта си за уволнение, дръзнахте да ме изкарате пълен профан. Вярвате ли, че някой ще възприеме Вашата преценка? Макар че мен лично слабо ме интересува Вашата преценка за моите качества. Даже, не крия, че съм силно поласкан, че така ме оценихте. Това за мен е висок, безценен комплимент. Ако ме бяхте, да допуснем, похвалила за нещо, щях да се чувствам съвсем иначе. Сега всичко е наред, всичко е както трябва да бъде - и аз съм спокоен.
Простете, а как Ви хрумна да се насочите в тази посока, именно, да работите по нагласяването на "доказателства" за моята "пълна некадърност"? Знаете ли, не допускате ли, че това е пълно безумие? Не усещате ли, че това е смешна работа? Просто питам. Щото, първо, не Вам е дадено това пълномощие да преценявате ставам или не ставам за учител. Аз пред други, оторозирани за това нещо институции, когато е трябвало, съм доказал качествата си. Те не подлежат на преоценка от Вашата общо взета най-нисша в това отношение "институция". Един директор на училище може да си позволи да прави много неща, но точно такива неща не е във властта му да ги решава. Дипломата ми, примерно, е издадена от един световно признат университет и не може да бъде отменена от лицето Стоянка Анастасова, дори това лице да заеме длъжността не директор на гимназия, а дори, да допуснем, длъжността... Министър на образованието и науката. Дипломата ми за това, че притежавам най-висшата преподавателска квалификация, именно т.н. "Първи клас", е издадена от Институт, над постановленията на който не се простира Вашата власт, която в бедното Ви съзнание, предполагам, се мисли като "неограничена". Е, не е неограничена властта Ви. Вие и английска кралица да бяхте, пак нямаше да можете да си правите каквото Ви скимне, понимаете меня?!
Както и да е, казах, че за нищо няма да Ви коря. Само се мъча да Ви намекна за точния смисъл на това, което дръзнахте да направите. Направихте една глупост, това направихте. Ще ми се да разбера кога в съзнанието Ви ще проблесне истината за това, което си позволихте да направите. Все някога ще дойде този момент. Е, аз съм добросърдечен и човеколюбив човек, понеже съм философ, мой дълг е да помагам на хората в съзнанията им да се раждат съответните истини. И Вам много помагах в тия памятни две години. Много усилия положих в тази посока. Дали нещо се е родило в съзнанието Ви е друг въпрос, но е факт, че аз положих извънредни усилия да Ви помагам в тази посока. А може би Вие желаете да продължите да си живеете с коварните заблуди? Това си е Ваш избор. Само че на поста, който заемате, пък макар и доста нисък, едно такова съзнание води до непростими грешки. Моят случай е прекрасна илюстрация в тази посока. Опитайте се да постигнете смисъла, който се крие в него. Важно е за Вас, не за мен. Имате шанс да спасите поне душата си.
Понеже много неща мога и си заслужава да Ви кажа, но пък писмото ми не може да е много дълго или безкрайно, ще се принудя да се огранича сам. Ще ми се да бъда пределно лаконичен. Да не Ви затормозявам отново да четете труден, изпълнен с много философия, с много смисъл текст, щото явно такива текстове силно Ви затрудняват. Вероятно се изморявате като течете такива по-сложни четива. Може би наистина съм заслужил прозвището си "Злодея" щом съм Ви тормозил в тия две-три години почти всекидневно да четете мои философски текстове. Заедно с Вас изобретихме доста нови жанрове. Примерно този: философско-административен абсурдистки роман - или дори драма. Ще влезем един ден в историята. Културната история - и историята, предполагам, на литературата. На философската литература примерно. Ще видим. То това ще се разбере когато нас вече няма да ни има. Простете, Вие сте богопомазана и вероятно ще живеете вечно!
Та искам значи най-напред да Ви благодаря. Благодарение на Вас аз успях да направя много неща, примерно, да проверя как чрез един блог може да се влияе на цяла една общност от хора. Благодарение на Вас се задълбочих в реалните, в горещите проблеми на българското образование, но не общо, абстрактно, по принцип, а непосредствено, каквито са тия проблеми в стихията на "живия живот", на живота в нашата училищна общност. Казвам "нашата", щото аз в това училище ще се върна, Вие това превъзходно го знаете. Просто може би докато Вие сте там, за нас двамата едновременно няма да има място там. Единият е излишен. Когато аз се върна, Вас може пък да Ви няма, не знам, то това ще се разбере скоро. Животът често ни поднася много изненади. Не си мислете, че можете да измамите и да надхитрите живота - или битието. То е безпределно мощно, потентно, многолико и затова коварно се усмихва на напъните на ония, които игнорират повелите на живота. И живеят в раздор с него.
Както, за жалост, дръзнахте да направите Вие. С цялата отговорност Ви казвам това. За Ваше добро Ви го казвам. И преди съм Ви го казвал, понеже съм човеколюбив човек, и сега Ви го казвам. По неверен път вървите. Упорита сте, но нахалост е всичко. Много неща съсипахте. Не бива така. Предупреждавах Ви не само аз, и други хора Ви предупреждаваха, но Вие предпочетохте да се инатите. Поразиите, които сторихте, са много. Почти съсипахте духа на това училище. То вече не е същото, то е друго. Не е онова училище, което аз познавах. Онова, с превъзходния оксфордски дух. Прилича сега на казарма. На затвор. Трудно се диша в него. Въздухът, който се появи в него след възцаряването Ви, е изключително задушен, вехт, отровен даже, понеже е пренесен от едни отдавна отишли си времена. Вие възкресихте тия времена, появи се зловонен застоял въздух, който трудно се диша. Много хора се задушават от него. Е, има и такива, които, предполагам, се чувстват превъзходно. Казват, някои видове бактерии издържат и най-ужасните условия на живот - и ги оценяват, предполагам, като "превъзходни"...
Май става хаотично писъмцето ми, но нека. То и самият живот е такъв. Строг ред в него не може да има. В него има всичко: превъзходна динамика, гъвкавост, движение, стихии от какъв ли не род, сблъсъци, стерилността в него е вредна, еднообразието е пагубно. Е, Вие точно на това заложихте. Такива като мен, дето имат дързостта да мислят различно, ги възприехте и оценихте като "врагове", само единомислието Ви се вижда допустимо. Голяма грешка е това. Живот в една общност има само когато има плурализъм, има свобода, има дебати, има несъгласия, има спорове, когато всички не гласуват както това е угодно на шефа, но ето, това Вие явно не го разбирате. Имам чувството, че живеете в един друго, отдавна отишъл си свят. Вие обаче успяхте да го възкресите този свят, ето, сега ПГЕЕ-Пловдив, благодарение на Вашите усилия, е вече един остров, в който се живее по коренно различен начин в сравнение с целия останал свят. Това обаче е временно.
Прочее, питате ли се как Ви възприемат хората, които гледат на случващото се трезво, без да страдат от същите илюзии като Вашите? Запитайте се, интересно е да знаете и това. Не си мислете, че хората са прости и не разбират, хората всичко разбират, даже и да Ви се подмазват, то е защитна реакция, даже и да се усмихват, те Ви мразят. Обичат Ви, предполагам, само двама-трима, и ще Ви обичат до момента, в който не се разклати директорското Ви кресло. И те ще Ви изоставят тогава. Поне това не сте ли научила от часовете по история когато сте била ученичка?
Ще Ви кажа още едно-две неща и приключвам. Защо Ви пиша ли? Ами ей-така, да Ви дам един шанс. Да Ви помогна, затова Ви пиша. От човеколюбие Ви пиша, затова. Щото и Вие, пък макар и директор, сте пак човек. Трябва да бъдете човек, пък макар и директор. Като господин Венелин Паунов. Вчера бях с него. Той, милият, винаги беше човек, сега пак си е човек - и е изключително човечен. С човечността си той Ви превъзхожда, с умението си да общува с хората, да ги предразполага, да ги импулсира за творчество, за търсене, за откривателство, за дръзновена самоизява за доброто на общността. Той беше велик мениджър, владеещ до съвършенство изкуството за управление на човеци. Съкровеното на тази велика тайна за въздействието върху хора, върху човеци е следното: само с човечност може да владееш хората, инак никак не се получава.
А Вашият подход е безчовечен - и противочовечен. Затова Паунов, предишният директор, за миг и с лекота решаваше най-сложни противоречия и конфликти, в които Вие се заплитахте като петел в кълчища (или: като кокошка в кълчища, щото сте все пак дама). Една дума, идеща от сърцето, понякога е достатъчна. Цялата работа е да спечелиш човека, а не да го загубиш. Не да го правиш враг, а да го направиш приятел. Не да го отблъскваш, а да го привличаш. Не да настройваш едни хора против други, а всички да ги приобщаваш за постигане на общите цели. Това той го умееше, а Вие умеете другото, таман противоположното на онова, което той така превъзходно умееше. Затова той допринасяше за гимназията, а Вие я съсипвате. Аз в очите съм Ви казвал тия неща, Вие, вместо да сте ми благодарна, ме мразехте още повече и още повече. Аз Ви правех добро като Ви казвах тия и подобни неща, тия истини, вместо да сте ми благодарна, че Ви правя една такава безценна услуга, Вие ме мразехте още повече и още повече - и затъвахте в тресавището на омразата си. Та значи главния дефект на Вашия управленски подход е неговата безчовечност. Да се опираш на безчовечността, опитвайки се да ръководиш човеци, човешки същества е все едно да сипваш отрова в храната им, да сипваш катран в меда, сиреч, да залагаш на гнусотиите, на мерзостите, на интригите и т.н. А колко му е нужно на човека, за да го окрилиш? Една добра дума му е нужна. Вие това не го умеете. То, предполагам, е Божи дар. Е, Бог не Ви е дал този дар, а и да Ви го е дал, Вие сте го пропиляла.
Не знам защо се е случило така. Ако искате, можем да поговорим, ще Ви дам безплатна консултация, та да Ви помогна да открием загадката, предпоставка за Вашата жизнена трагедия, която се очертава. На Вашия провал, на Вашето скорошно и неизбежно рухване на директорското поприще, за което са налице всички предпоставки. За жалост, Вие всекидневно работите точно за това: за провала си. Правите всичко все таман наопаки на длъжното. При това положение даже Бог не може да Ви спаси. Сам на себе си човек е най-големият враг. Понякога се случва точно това. Позволете ми да Ви кажа и това, аз съм и психолог, въпреки това, че благоволихте да ме определите като "пълен некадърник". Пак да попитам: нямате ли предчувствието, че като залагате на тази карта всичко, включително и собствения си авторитет, а именно, да обявите Ангел Грънчаров за "пълен некадърник", се превърнахте в посмешище? Много ми е интересен този проблем. Щото в него откривам жилото, така да се рече, на това, което дръзнахте да сторите. Тук е тайната и на Вашата трагедия. Аз, да речем, съм написал и издал 20 книги, а Вие, чувам, само една-едничка, тъничка някаква, не знам точно каква, не съм я виждал, само чувам някакви слухове за нея. И въпреки тия факти ме обявихте за пълен некадърник, това какво показва, давате ли си сметка? Нима е допустимо един човек да се остави в лапите на безмерната завист до такава степен даже?
Е, някои хора умеят да пишат книги, други не умеят, Вие, предполагам, умеете нещо друго: възползвайте се от него. Но да се сравнявате с мен в това отношение е просто неуместно. Аз съм философ, доста изявен, знаят ме много хора; и като учител съм изявен, и като гражданин, Вие обаче се скъсахте от напъни, какви ли не фалшификати организирахте, само и само па хартия да ме изкарате "пълен некадърник". Е, какво от това, прави ли ме истински некадърник това, че Вие сте имала добрината да го напишете на хартия? Прави ли ме действително луд това, че на хартия и такъв се постарахте да ме изкарахте? Едва ли. Трябва да се прави строга разлика между желано и действително, госпожо Анастасова. Май и часовете по философия сте проспала навремето. Като човек има някакви дефекти в образоваността си и при това е стигнал до нивото да е директор на образователно учреждение, поне трябва да крие тия дефекти - за да не се излага. Аз съм познавал директори на училища, които бяха пълни простаци, но имаха поне ума да правят всичко нужно да крият истината; е, доколко са успявали в туй отношение в очите на нас, умните хора, е отделна работа, но поне се стараеха да крият гибелната си ощетеност. Вие имате големи пропуски във философското си образование (всеки що-годе претендиращ за образованост човек би следвало да е поне отчасти философски образован!), вместо да се опитате да запълните тия празнини, примерно, идвайки в моите часове, съвсем добронамерено, за да научите нещичко, Вие пак идвахте, но за съвсем друго: да доказвате, че, видите ли, аз съм бил "пълен некадърник"! Но това е най-малкото неколегиално, драга госпожо директор! Компетентният в една област човек уважава компетентността на другите, които са компетентни в други области. Правете си сама извод какво означава това, че Вие не уважихте моята компетентност.
Човек не може да е компетентен във всички области. Едва-две стигат. Само ний, философите, такава ни е работата, следва да разбираме "от всичко". Защо е така питайте философски образовани и компетентни хора, те ще Ви обяснят. Няма смисъл да бъдат мразени философите точно за това. За друго може, за това - не. Да, добрите философи са крайно дразнещи хора. Не само Вие сте се увлякла в тази посока. Правете си сама извод за какво говори Вашата лична неудържима и колосална омраза спрямо мен, драга госпожо. Немаше нужда, както се казва, да ме хвалите чак толкова. Да, добър философ съм, но вероятно не съм чак толкова добър - че да заслужавам Вашата тъй колосална омраза.
Вие, госпожо директор, три години работихте в тази посока: да дискредитирате мен. В крайна сметка единствено и само себе си дискредитирахте. Виждате ли каква е дълбоката ирония на живота? Не прави другиму това, което не искаш да се случи на теб. Щото точно това, което правиш нему, ще се стовари върху теб. Така стават нещата в този живот. Той всекиму въздава заслуженото. Живота не можеш да надхитриш. Затуй човек трябва да бъде смирен. Смиреността краси човека. Особено пък човека, дето е на власт. Ето, г-н Паунов беше непосредствено добър, тактичен, миролюбив, приятелски настроен към всички човек - и за него се разказват легенди в целия град. Той е личност от голям мащаб. Не на всички е дадено това. За някои хора властта е нож с две остриета. Опасна играчка е пустата власт. Трябва да си силна личност от голям мащаб, използваща ресурса на властта за доброто на хората, само тогава няма да се нараниш с нея. Ако се опиташ да използваш властта за злото на хората, тогава най-вече ти губиш от това. Показваш само, че властта не е трябвало да ти бъде давана. Че не ставаш. Малцина умеят да се ползват от страшния ресурс на властта. Другите се сгромолясват неизбежно. Иска се личностна сила за да боравиш умело с ресурса на властта, иначе всичко отива по дяволите.
Господин Паунов, милият, често ме е срещал по коридорите на училището и ме е питал: Грънчаров, абе мисля тук по един важен въпрос, ти си философ, мислещ човек, би ли ми помогнал да го реша? И ми разказваше проблема, обсъждахме го понякога на крак, друг път в кафенето. Или дори в кабинета му. Не знам, сигурно към всеки друг се е отнасял по същия начин. Но се отнасяше с хората така, че ги окриляше. Даваше им крила. А Вие простете, си позволявате да скубете перата им, и то на живо. Е, не стават така нещата. В голямо заблуждение сте. Всичко обаче е за Ваша сметка. Понеже, казах, съм човеколюбив човек, си позволявам да Ви кажа тия неща директно: за Ваше добро. Аз, бидейки философ, смятам, че всеки човек може да се промени в позитивна посока, свободата е нещото, благодарение на което имаме този шанс. Няма безнадеждно затънали в недъзи и пороци хора. Всеки дълбоко в душата или в сърцето си все е човек. И трябва да даден шанс на човечността, затисната от тежките пластове на разните му там ограничености, дребни страсти, капризи, злоби и прочие. Аз това и правя, помагам Ви. Винаги съм Ви помагал, странно е, че не осъзнахте и не оценихте това. Правете си сама извода какво то означава, за какво то говори. Един добър директор би следвало да умее да прави подобни прости, незатруднителни изводи.
Тъй. Завършвам. Аз съм си приказлив, Вие го знаете това. В крайна сметка защо Ви пиша всичко това? Надявам се на поврат ли? На промяна към доброто у Вас ли? Има ли шанс за очакването на такова нещо?
Аз казах, че има. Зависи си от Вас самата. Ако Вие, четейки горчивите истини, които Ви написах по-горе, си кажете: "Боже, та той е прав?! Господи, какво сторих, как можах да постъпя така грозно?!", край повратът е дошъл. Ако в съзнанието даже и не се появи и сянка на подобна мисъл, е, явно сте решена да вървите, дето се казва, с гордо вдигната глава към собствения си провал. Тия, подлизурковците, дето мило Ви се усмихват и кланят в коридорите, оказва се, са Вашите истински врагове, не аз. Те Ви тикат към провала, аз направих обаче всичко, за да Ви предпазя от него. Мен изкарахте "зъл враг", мен, за благодарност, ме мразихте и ме посекохте, тях обаче обичате. Това, позволете да отбележа, е перверзничко. Ще Ви пожелая само едно нещо: Бог да се съжали над Вас и да даде топлина на студеното Ви сърце. Аз не съм "бог", просто съм човек, но направих каквото успях, нищо особено не постигнах. Е, може и да съм постигнал, но то тия неща, кой крив, кой прав, се осъзнават по-късничко. Не сега. Има време за всичко. Всичко в крайна сметка си отива на точното място. Всеки си получава заслуженото. Има, слава Богу, висша справедливост - и от нея никой не може да избяга...
Не крия, интересна ми е реакцията Ви на това мое писмо. Ако, да речем, промълчите до понеделник, значи сте решила да продължите да затъвате в гибелната си инертност. И тогава в понеделник аз отивам с подготвената вече искова молба в съда - сега я четат и внасят свои корекции двама нови адвокати, и уверявам Ви, много добри, стягайте се един чудесен съдебен процес! - и завеждам своето ново дяло срещу Вас в качеството Ви на директор. Първото съм бил спечелил даже и във Върховния касационен съд, Вие разбрахте ли това? Аз го разбрах едва вчера. Онова дяло, заради Ваша заповед за мое дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение". Всички инстанции отмениха заповедта Ви. Адвокатите, които сега работят върху исковата ми молба, ме уверяват, че и това ново дяло този път срещу самото ми уволнение, ще бъде спечелено и то бляскаво. Ще сторя нужното да се стигне пак до такъв един резултат. Възниква обаче логичният въпрос: и какво печелите от тия съдебни дела и разправии? Умните хора си спестяват тия неща. Питам, нима Ви харесва да сте все подсъдима? Ето, давам Ви шанс да си спестите това дяло. То може да стане само ако до понеделник получа Ваш отговор на това свое писмо. Примерно в този дух: "Ангеле, объркана съм, осъзнавам някои неща, грозно постъпих, прощавай, ела в понеделник да уредим нещата като човеци, по човешки!". Нима не е възможно да се случи това? Нима съм непоправим идеалист и романтик, че да мога да си позволя такъв един такъв резултат от това мое "прощално-сърдечно" писмо? Ще ви кажа следното, с което и ще завърша.
Ние някога с Вас бяхме нещо като приятели. Вярвам, няма да отречете това. Аз съм човек свободолюбив и като такъв съм имал какви ли не истории. При това съм неконформист, сиреч, не съм подлизурко, не съм подмазвач. Вие, оказва се, такива хора не ги обичате, както и да е. Казвам каквото мисля право в очите. Това се харесва на малцина - в нашенските ненормални условия. Повечето се изпълват с бяс като срещнат човек като мен. Та ще завърша с един кратък епизод от една показателна история. Аз това съм го описал в моята книга "Там горе под звездите", където съм описвал... истории от казармата, когато бях млад, когато бях войник. Преди още да стана философ. Но то това нещо, да бъдеш философ, май идва с раждането. Както и да е. Историята е дълга, но ще дам есенцията.
Направих там един голям гаф. Бях уважаван млад войник, на 6-тия месец станах ефрейтор, командирът, един строг полковник, ме харесваше, като наближи края на първата година (когато войниците са все "новобранци"!), той ми даде и втора нашивка, станах младши сержант, избраха ме и за комсомолски секретар. Очертаваше се бляскава втора година от службата ми. Да, ама стана един гаф (сега, за краткост, ще го спестя), направих нещо лошо, бях разжалван, командирът, бесен, ме разжалва, разкъса пред строя нашивките ми, тикна ме в ареста, още потръпвам като се сетя какви унижения претърпях! Но той справедливо постъпи така с мен. И ми се наложи месеци наред да си плащам за грешката. С много изпитания. Накрая минаха шест тежки месеца след големия ми провал. Какви унижения съм преживял в това време няма тук да описвам, има го в онази книга. Пак дойде времето за награди. Един ден чух как командирът в командния пункт (моята служба беше там, там давах и непрекъснати дежурства) как казва на началник-щаба "Абе тоя Грънчаров дали да не му дадем пак поне една нашивка, момчето не е лошо, гледа си съвестно работата, а, какво ще кажеш?", а пък началник-щабът реше: "А защо да не го направим пак младши-сержант, щото наистина за онзи гаф други са го подхлъзнали, а него си го бива, не е справедливо вечно да бъде наказван за онази грешка?". В този дух си говореха двамата, предполагам, прекрасно знаейки, че аз съм зад тънката стена и зад отворената врата и всичко чувам. Може и да не са знаели че съм там де, не знам точно. И аз знаете ли какво направих? Мислих дълго, в понеделник щяха да четат заповедта, а това беше пак както ето сега, в петък. Пуснаха ме в отпуск до понеделник включително, аз взех, че написах едно "сърдечно писмо" писмо до началник-щаба, досущ като това. И го пуснах в пощенската кутия директно на военния блок в Самоков, където живееха офицерите. В него просто помолих да не ме произвеждат, да не ми дават никаква нашивка, казах, че искам да си бъда редник, написах интересно писмо, сега не мога да го възпроизведа. Много голям риск е да пише човек такива писма на военни, на командири, те, военните, са особен народ и там такива "волности" не минават. Три дни се мятах от напрежение дали не съм направил нов ужасен гаф. И в понеделник вечерта, когато ми изтичаше отпуската, със свито сърце прекрачих вратата на портала на поделението.
Там вече разбрах, че командирът ме бил произвел в младши сержант. Пълен реванш бях постигнал - с цената на огромен риск! Ще кажете - голяма работа, що ни разказваш тия глупости?! Ами щото съм човек, затова разказвам тия неща, и щото призовавам за човечност. Навремето полковникът ме беше разбрал и беше постъпил човечно даже в онази кошмарна социалистическа казарма, ето сега ми е интересно дали Вам, драга госпожо директор, Ви е по силите да надмогнете суетността си и да постъпите по човешки начин. Правя Ви един малък тест. Нравствен и психологически едновременно. Ще чакам до понеделник резултатите.
А в понеделник, според тия резултати, ще избера стратегията си. Смятам да се обърна със специални писма и към учениците, и към учителите, дори и към родителите на нашите ученици. И към обществеността в Пловдив ще се обърна. Ще Ви съдя "до дупка", ако ще и до Страсбург да стигнем. Чакат Ви много резилища. Няма сега да Ви разкривам какви точно изненади съм Ви приготвил. Нали не сте си мислила нито миг, че Ангел Грънчаров е човек, който ще допусне позорна капитулация - и ще дезертира от нравствения си дълг? Ангел Грънчаров е фанатик на истината и на свободата, той няма как да капитулира. Просто няма да стане тая работа, нали така? И Вие това прекрасно го знаете. И Вие сте упорита, но аз съм още по-упорит. Просто май не ме познавате достатъчно. Е, ще се опознаем напълно. Само обаче се запитайте ето това: кому е нужно всичко това? Какъв е смисълът? Допустимо ли е да се занимаваме в крайна сметка с глупости, вместо да направим нещо добро, истински значимо - и за училището, и за учениците, и за българското образование ако щете.
Исках в друга тоналност да напиша писмото си, но, уви, получи се това. Ние нямаме власт над тия неща. В творческия процес тъй стават нещата. Едно искаш, друго се получава. Друг властва над тия неща, не ние. Над всички нас е безкрайно благият и справедлив Бог.
Простете, драга госпожо Директор, а Вие в Бога вярвате ли - и имате ли поне малко страх от Него? Давате ли си сметка как Той, безкрайно добрият, мъдър и правдолюбив наш Бог гледа на всичко това, което дръзнахте да направите? Някои хора вярват в Бога, други - в Сатана. Даже тия, които си мислят, че в нищо не вярват, пак фактически вярват било в Бога, било в Сатана. Трети вариант тук не е предвиден. Тук няма и не се допускат половинчатости.
Ще ми се да повярвам, че ще намерите някой ден своя път към Бога - и към доброто, което той олицетворява. Желая Ви го от все сърце!
13 юни 2014 г.
Пловдив
С най-добро чувство: (Подпис)
